Забелязвали ли сте, че можете с часове да се взирате в нечия снимка и някак си да забравите за всичко останало? Заповате да си спомняте за всичко сврзано с този човек, за всеки миг, за всяка дума, за всяка среща и за всяка раздяла. Раздяла... и тук идва моментът за първата гореща сълза, която бавно се стича и попарва кожата ви, но не бива усетена, защото спомена притъпява всичко останало освен самият себе си.
    Да се разделиш с някого, било то баба, дядо, чичо, леля, мама, татко брат, сестра, приятел или просто нещо повече от приятел е тежко, неописуемо тежко. Това е една непоносима болка, болка преживяна от сърцето, една сакрална болка, която намалява с времето, но никога не изчезва напълно.
    Да те откъснат от някого, да прекъснат всичките ти връзки с него, да загубиш някого, било то за 2-3 месеца или завинаги е нещо ужасно, отвратително и нечовешко, нечестно и безразсъдно, но на практика нещо съвсем естествено и реално, което не можеш да промениш колкото и силно да го желаеш, колкото и много да се опитваш, стига така да е решила съдбата и така да е отсекъл живота.
    Поредната сълза бавно се спуска надолу от едно препълнено с тъга, но същевременно красиво око, изразяващо едновременно душевната болка и чистата любов, която изпитва към образът, който вижда.
   Минават  минути, часове. Падат горещи сълзи, но кой ли ги брои? Нито един час, нито една сълза е способна да спре болката в този момент, а това което може е много далече оттук.
    И изведнъж се сепваш, оглеждаш се, откъсваш се от мислите си. Избърсваш сълзите си, усмихмаш се, милшав снимката, дори я целуваш, ставаш и отново тръгваш нанякъде. Връщаш се към ежедневието си, ясно осъзнал, че си готов да чакаш вечно само и само отново да зърнеш очите и да чуеш гласът на човекът от заветната снимка.

Съдба. Това е пишело на златния медальон-сърце, който е бил подарък от Наполеон за Жозефина. Съдба. Вездесъщата сила, която обвиняваме за несправедливостите в живота. Или за случайностите.
Е, в случая това е то съдба. Съдбата, управляваща живота.