И онзи ден, както седях и гледах стичащите се по стъклото красиви дъждовни сълзи, капващи за секунда от висотите, изпълващи земните очи с тъжната си прозрачна красота, било то и само за един кратък миг, и отплуващи към дълбините, където изчезваха завинаги се замислих за нас. Някак банално звучи, но е факт.. Факт, който нито една сълза не може да отмие, нито един слънчев лъч не може да заслепи и никой гръм не може да срази. Факт, който остава винаги жив в душите на двама души, а в случая в нашите.. или поне в моята. И в съзнанието ми дойдоха едни въпроси.. И знаеш ли.. чудех се от твоите очи дали ще закапят сълзи ако някога ти кажа как ме боли от това, което се случи и което аз и ти заедно превърнахме в нещо само по себе си незабравимо и уникално. Да, скъпи, заедно, защото за това нещо са нужни двама. Заедно, нали разбираш? Съюз, двойка, противополжното на сам... Чудех се дали аз и това между нас остави някаква следа в теб, дали поне малко не те боли, че всичко сега е различно, че дланите не се докосват, или по-точно не смеят да го направят, че устните не се сливат в целувка, уплашени от думите, които ще последват след това тяхно действие, че телата не се вплитат в нежна прегръдка, сякаш всеки момент може да ги прониже острие на нож.. Чудех се дали ще те жегне това, че щом те видя с нея една малка частичка в мен умира и една гореща сълза се спуска по кожата ми, оставяща след себе си горещата диря на времето. Дали сърцето ти ще трепне от това, че всеки път когато те видя и ти понечиш да се отдалечиш ми иде да закрещя “ОСТАНИ!” ? Дали нещо в теб ще се съживи ако ти кажа, че още те обичам и още желая да те виждам до мен? Много въпроси, които остават за мен без отговор и горят в сърцето ми като вечен огън...

            Дъждът все така силно валеше и се стичаше по стъклената пътечка, а всяка част от мен питаше за теб. Дали ще страдаш ти ако видиш сълзите ми? Дали ще се разкаеш, че по един или друг начин, нарочно или не ме нарани, отвори рани в мен, рани, които продължават да кървят все по силно със всеки изминал ден.. Дали ако те видя да тъжиш за  мен няма да ме излъжеш отново? Дали изобщо си ме лъгал някога? Дали? Дали..

Чудя се сега, да вярвам ли на думите, които ден през ден изричаш.. Липсвам ли ти наистина? Искаш ли ме наистина? Ще те имам ли отново? Ще бъдем ли отново ЗАЕДНО, отново това, което бяхме? Нещо несъвършено, но даряващо щастие и обич, предизвикващо усмивка и разпалващо неугасваща жарава и желание за приключения  и живот.. И ако отново се върнеш тук, какво да сторя аз? Да те допусна ли отново до това сърце, което без срам разби на хиляди малки парченца, на което се изсмя и което накара да плаче с кървави сълзи или да избягам от теб, от всичко в теб, което съм неспособна да забравя и намразя? Дали ще сгреша ако поискам отново да си мой? Дали ще сгреша ако те накарам да си тръгнеш завинаги от живота ми и да ми върнеш ключа за душата ми..?

            Затова, мили мой, искам пак да ме целуваш, защото знаеш ли.. не ме интересува какво ще кажат другите! Важното е нашите устни да тържествуват и да потънат в блаженство...заедно. Искам дланите ни пак да се докосват без страх, че някой може да ги раздели. Искам да те прегърна, защото дори това да е последната ми прегръдка тя ще е именно с теб и ние ще сме...заедно. Искам отново да си до мен, защото нощем чувам как ритъма на твоето сърце съвпада с този на моето и те туптят..заедно. Искам отново когато отворя очи да виждам твоите, които нежно да ми се усмихват и да палят в мен неугасващ пламък. Целуни ме, съживи ме, спри болката в сърцето ми и ме накарай да се почувствам още веднъж щастлива или пък разбий сърцето ми..В крайна сметка ти решаваш, но знай едно - каквото и да избереш не те виня..нямам нито силата, нито волята да го направя..

            И така, дъждовни сълзички, подайте студените си ръце на сълзите капещи от моето сърце.. и отведете ги към нищото, нека се изгубят там, но поне бъдете заедно... като за последно, но ЗАЕДНО...